Ами ако....

В последно време доста се замислям за т.нар. "паралелни вселени"... Може би трябва да виня този филм, но ако трябва да съм честна и напълно откровена пред себе си, корените на този интерес се крият още в ранното ми детство, когато в невинна възраст изчотох "онзи" разказ, който още не мога да намеря кой и какъв беше, но като цяло се съсредоточаваше върху недостатъците на Аристотел велики.... Ала бала... Обаче е адски силен разказ.

Както и да е, доста време ме гложди мисълта, че някъде там, неопределено къде, живее онази "аз", която взима правилните решения, и за която шефката се грижи да е щастлива.

И винаги ми е било криво, гледайки на живота си като на несполучлив опит. Както когато играя NFS и се опитвам да подобря рекорда си и знам, че за целта не трябва да се удрям никъде. В момента в който се удариш, какво правиш? Спираш и почваш наново.... Е, аз съм тази, която е продължила каузата си. И знае, че смисъл няма.... А някъде там, живее "правилната" моя версия и взима правилните решения....

Този филм поставя нещата така, както ги вижда Косьо. И както аз се опитвам да си налагам да ги виждам в последно време. Никога не знаеш какво печелиш, когато губиш. И никога не знаеш какво губиш. Няма как да знаеш. Няма как да знаеш КАК трябва да се развие живота ти; няма как да имаш база за сравнение....


И все пак, чувството, че нещо не е както трябва остава....

Понякога искам да имам една Мая, която да ми казва какво има да става. Но дори и така пак, нищо не се променя.

Обаче от това не ми става по-лесно.

Понякога е много трудно да знаеш какво е щастието.

И все пак, все пак, предпочитам да знам.

Малко нумерология

Основно предимство да притежаваш най-шарената студентска книжка в курса си, е че винаги, винаги винаги успяваш за отрицателно време да я локализираш в купчината от студентски книжки. За съжаление моята е вече сносно износена, имайки предвид, че по някакви неведоми пътища (или както се казваше по "системно програмиране" за работата на ядрото - "по вълшебен начин") успях да додрапам до финалната права. :)


Освен че притежавам най-шарената студентска книжка, аз мога да се похваля и с един от най-здравите факултетни номера....









И за капак на всичко преди около две години станах и горд собственик на едно от петте най-интересни билетчета в София:

Петя Дубарова

ПОСВЕЩЕНИЕ

Петя Дубарова

В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми - властната - жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!

Толкова допирни точки имаме с Петя, че чак се плаша. Жалкото е, че чисто егоистично ми се иска да е жива днес, за да мога да й стисна ръката и да я попитам как точно е загърбила Пер. Ако изобщо е успяла...

Обичам те, Петя

Прекалено е късно за връщане. По-близо сме до отсрещния бряг.

Антон: "Накъде е брега? Прекалено навътре сме!"
Винсент: "Отказваш ли се?"
Антон: "Прекалено сме навътре!"
Винсент: "Отказваш ли се?"
Антон: "Не!"
...
Антон: "Как успяваш, Винсент? Как си се справил с всичко това? Трябва да се връщаме."
Винсент: "Прекалено е късно за връщане. По-близо сме до отсрещния бряг."
Антон: "Какъв отсрещен бряг? Искаш и двамата да ни удавиш ли?"
Винсент: "Искаш да научиш как съм се справил ли? Ето така се справих, Антон. Не спестявах сили за обратното плуване."

из "Гатака"

Старата песен на нов глас...

Хайде, време е добрата стара Силвия, която някога си заслужи прякора "вечната опозиция" а и след това "мрънкалото" да се изяви за пореден път...

Промяната като нещо позитивно

Всъщност, като се замисля, външно се забелязва голяма промяна в това отношение. Човек би казал, че съм се кротнала и най-накрая съм решила да приемам общоприетите мнения за света, вселената, па и за всичко останало... Това обаче само външно. Само аз си знам колко съм си променила мнението по "наболите" въпроси, за които видиш ли, куцо и сакато трябва да използва 5-те си минути слава и да се изкаже... Просто вродената ми ирония, съчетана с обилна доза сарказъм напоследък си ги пазя за себе си, а само подмолно се подсмихвам, когато трябва да изкажа мнение, което знам, че няма да се одобри на prima vista...(че и Vista стана лоша дума, докато се обърнеш...).

Все същото злобно същество съм си, само дето напоследък не виждам смисъл да клъввам някой. Май отново най-потърпевши са най-близките ми приятели (Димо, извинявай, световния запас от "извинявай" да изчерпя, пак ще ми е малко...).

Все така си пазя лошото отношение към определени хора, с тази разлика, че в последно време си прехапвам езика (още не съм се научила да се усмихвам лицемерно), но пък се старая да подхождам непредубедено и когато открия нещо хубаво у тези, които "by default" не харесвам, се старая да го запомня - така де, коя съм аз да съдя хората...

Impossible is Nothing

Това лято научих, че невъзможни неща няма. Нещо, което около 6 години съм считала за отвъд възможностите на вселената, тази година ми беше поднесено на тепсия. Без капка старание от моя страна. Толкова лесно можело да бъде. И толкова ... достижимо.

За загубата и още нещо...

Научих още, че когато губиш, никога не знаеш какво си спечелил. Загубих като оставих два изпита още февруари. Загубих, когато не заминах на бригада в прекрасен Ню Джърси. Загубих, като отказах на Калоянова да започна стаж в прекрасната им фирма. Но ако не бях загубила всичко това, нямаше да спечеля това невероятно лято. Не съжалявам.

Не съжалявам!

Още научих, че всяко нещо си има край, дори и най-хубавото. Научих, че съм от онези хора, които вярват в "по-добре да си имал и загубил, отколкото никога да не си имал..." Винаги съм вярвала, че това не е моята максима. Сега сърцето ми се свива, само при мисълта, че съм можела да го пропусна. Сега, когато Мадона ми припява за фон

I should be glad that I'm alive
It could have been much worse
I might have never loved at all
And never known what I am worth

не кимам само от женска солидарност, а знам за какво става въпрос.
А и започвам да приемам края като нещо позитивно. Оказа се даже по-лесно, отколкото съм подозирала.

"Роди ме мамо с късмет..."

Затвърдих едно старо знание - че за всичко е нужна капка късмет. Понякога и повече. Че колкото и да се стараеш, в крайна сметка, най-важните стъпки малко или много са тръгнали от нещо, настъпило случайно, без да си имал никаква власт над случващото се. Да му мислят тези без късмет. Там каквито и планове да си правиш - ако шефката горе е казала "НЕ", ритай колкото искаш. Прав ти път.

Ако обаче съдбата (или каквото там стои отгоре и дърпа конците, било то и мега-нишката на 11-то измерение.... ) реши ли да зарадва твоята скромна малка особа, може така да нареди нещата, че за един кратък момент да почустваш, че целият свят е за теб устроен, че влечугите са излезли на сушата, а динозаврите са измрели само и единствено ти днес да си тук и да си щастлив. И няма нищо невъзможно, и няма нищо, за което да съжаляваш, защото този кратък миг си струва всичките предхождащи го несгоди. Защото ако промениш и най-малката неприятна щриха от живота си досега, тя би те накарала и то необратимо да закрачиш по друга пътека, която не би те довела тук и сега. И би изживял живота си точно по този начин.

Вместо заключение

Още много глупости мога да избълвам. И пак съм си същата зла и саркастична особа, която ако не познаваш лично сигурно си намразил.

И пак съм си същата онази, която винаги е готова да подкрепи алтернативна позиция, но никога не би тръгнала да ти я налага. Онази, която винаги би те изслушала, стига ти да не си поставяш за цел да я убеждаваш в правотата си.