Цвете за Гошо....

Не е истина колко много познати лица може да види човек на такива събирания. Хора, които да поздравиш със здрава прегръдка; хора които познаваш бегло и с които разменяш само няколко бързи думи или дори само усмивка; хора, които си виждал по подобни събития и само виждаш с усмивка и се чудиш дали и твоето лице им е познато, както на теб тяхното е; хора, които познаваш косвено и се учудваш, че можеш да видиш на такива мероприятия; хора, които знаеш, че ще видиш само по такива мероприятия.

Моят най-голям страх

Бейли приближи една ябълка до устата си. Повърхността й бе зелена и червена. Бе хладна на пипане и издаваше лек, но приятен аромат. С усилие отхапа и от неочакваната тръпчивост на меката част го заболяха зъбите. Задъвка предпазливо. Разбира се, и земните жители ядяха естествена храна, когато дажбите го позволяваха. Самият той бе опитвал често естествено месо и хляб. Но и те винаги бяха обработвани по някакъв начин: варени или стрити, смесени или пресовани. Истината беше, че плодовете се явяваха само в течен вид или на паста. А в ръцете си сега той държеше нещо, което явно идваше право от мръсната почва на планетата. Помисли си: "Надявам се, че поне ги мият". И отново се зачуди колко разтегливи бяха понятията на вселенците по отношение на чистотата.

Айзък Азимов - "Стоманените пещери", Юни 1954

Страшна ми е мисълта колко добър пророк се оказва "бащата на роботиката". Доколко само преди 54 години това е звучало като чиста научна фантастика а днес е по-реално от всякога. Доколко обществата са склонни да отричат това, що иде от "мръсната почва на планетата" и се доверяват на химия. Като се започне от храни и лекарства и се стигне до предметите, които масово се използват в ежедневието....

Как искам да живея в свят, в който тези думи са само научна фантастика. За съжаление сме тръгнали натам, накъдето Азимов е предрекъл.

И това мен лично ме плаши....

Защо?

Някои неща, които не мога да трая...

1. Разни киффффли, които имат само хубавки тела (и това е спорен въпрос) се кълчотят ужасно грозно на песни като "Give Me One Reason", "Justify My Love", "She's Got The Jack" и си мислят, че е ужасно прекрасно, когато около тях се събират групички мъже и им подвикват. Ебати, няма ли какво друго да покажеш, освен че лесно могат да те имат. Креватните си умения, моля ви, запазете за кревата. Не искам да знам как умеете да се извивате, по време на секс, честно. И още по-малко искам да ми се създава асоциация на тези (и други от калибъра им) песни с това ужасно грозно (да, знам че се повтарям, ама е грозно!!!), пошло поведение.

И да изгоря -- не ме е страх....

Думите са дим
Сбирай моите писма
Но не ги чети!
Идвам вместо тях

Нещо ме е хванала липсата в последно време - никаква ме няма. Крия се от всички, показвам се само, когато нямам никакъв друг избор. Доскоро не ми се налагаше и да си търся извинения, поради сесията, ужасно студеното време и влошеното ми здравословно състояние, ама това пусто слънце не само че ми разбива оправданията на пух и прах, ами и нещо взема да ме изкушава да си покажа носа навън.

Лошо.

Но пък поне вкъщи се забавлявам с новия си съквартирант, който е една буйна топка радост и е зъл и бесен колкото си иска.

Ами ако....

В последно време доста се замислям за т.нар. "паралелни вселени"... Може би трябва да виня този филм, но ако трябва да съм честна и напълно откровена пред себе си, корените на този интерес се крият още в ранното ми детство, когато в невинна възраст изчотох "онзи" разказ, който още не мога да намеря кой и какъв беше, но като цяло се съсредоточаваше върху недостатъците на Аристотел велики.... Ала бала... Обаче е адски силен разказ.

Както и да е, доста време ме гложди мисълта, че някъде там, неопределено къде, живее онази "аз", която взима правилните решения, и за която шефката се грижи да е щастлива.

И винаги ми е било криво, гледайки на живота си като на несполучлив опит. Както когато играя NFS и се опитвам да подобря рекорда си и знам, че за целта не трябва да се удрям никъде. В момента в който се удариш, какво правиш? Спираш и почваш наново.... Е, аз съм тази, която е продължила каузата си. И знае, че смисъл няма.... А някъде там, живее "правилната" моя версия и взима правилните решения....

Този филм поставя нещата така, както ги вижда Косьо. И както аз се опитвам да си налагам да ги виждам в последно време. Никога не знаеш какво печелиш, когато губиш. И никога не знаеш какво губиш. Няма как да знаеш. Няма как да знаеш КАК трябва да се развие живота ти; няма как да имаш база за сравнение....


И все пак, чувството, че нещо не е както трябва остава....

Понякога искам да имам една Мая, която да ми казва какво има да става. Но дори и така пак, нищо не се променя.

Обаче от това не ми става по-лесно.

Понякога е много трудно да знаеш какво е щастието.

И все пак, все пак, предпочитам да знам.

Новините на "Нова"

1. Не знам кои са основните противници във втората световна война. Не искам и да научавам.

2. Не мога на прима виста да кажа герой от "Под Игото". Мога обаче да говоря в продължение на поне 3 часа защо съм против Иван Вазов да е критерий за каквото и да било.

3. ...

4. Що за журналист си, за да завършиш репортажа си с "издръжката на ученик е непосилно трудна. Честито на многодетните семейства" WTF?, дет' се вика.


Хайде стига сме правили драми, а?

Пропада декорът, а мрак е зад него...

... и чувствам умора; и става студено


Днес за последен път играх някаква игра на карти.

Животът ми да зависи от това, няма да играя повече.



* * * цитатът в началото е на прекрасната група "Нищо Общо" и още по-прекрасната им песен - "Декорът"