Бях на сал без ветрове....

С пелерина закрива...
всеки спомен свързан с теб

Да, ама не......
Хайде стига вече - взимай си якенцето, ризката и самодоволната усмивка и изчезни от живота ми. И не ме интересува дали трябва да си сложиш настройка на GPS-a : "Силвия е в района, премини на другия тротоар" - просто го прави. Не ми се обаждай, не ми се усмихвай, спри да съществуваш.


How do you break up with someone in your head?

Цвете за Гошо....

Не е истина колко много познати лица може да види човек на такива събирания. Хора, които да поздравиш със здрава прегръдка; хора които познаваш бегло и с които разменяш само няколко бързи думи или дори само усмивка; хора, които си виждал по подобни събития и само виждаш с усмивка и се чудиш дали и твоето лице им е познато, както на теб тяхното е; хора, които познаваш косвено и се учудваш, че можеш да видиш на такива мероприятия; хора, които знаеш, че ще видиш само по такива мероприятия.

Всеки път

....

си казвам никога повече.

И всеки път историята се повтаря.

Хепи бърдей

За тези, които се интересуваха - рождения ми ден мина по мед и масло...

И да, приемам подаръци със задна дата ;)

Моят най-голям страх

Бейли приближи една ябълка до устата си. Повърхността й бе зелена и червена. Бе хладна на пипане и издаваше лек, но приятен аромат. С усилие отхапа и от неочакваната тръпчивост на меката част го заболяха зъбите. Задъвка предпазливо. Разбира се, и земните жители ядяха естествена храна, когато дажбите го позволяваха. Самият той бе опитвал често естествено месо и хляб. Но и те винаги бяха обработвани по някакъв начин: варени или стрити, смесени или пресовани. Истината беше, че плодовете се явяваха само в течен вид или на паста. А в ръцете си сега той държеше нещо, което явно идваше право от мръсната почва на планетата. Помисли си: "Надявам се, че поне ги мият". И отново се зачуди колко разтегливи бяха понятията на вселенците по отношение на чистотата.

Айзък Азимов - "Стоманените пещери", Юни 1954

Страшна ми е мисълта колко добър пророк се оказва "бащата на роботиката". Доколко само преди 54 години това е звучало като чиста научна фантастика а днес е по-реално от всякога. Доколко обществата са склонни да отричат това, що иде от "мръсната почва на планетата" и се доверяват на химия. Като се започне от храни и лекарства и се стигне до предметите, които масово се използват в ежедневието....

Как искам да живея в свят, в който тези думи са само научна фантастика. За съжаление сме тръгнали натам, накъдето Азимов е предрекъл.

И това мен лично ме плаши....

За мрънкането и мъркането.

Забелязвам интересната тенденция, че из блогове (ама как я мразя тая думаааа) пиша предимно когато съм в мрънкащо настроение.

В този ред на мисли (което е един от най-омразните ми изрази) определено е добър знак, че напоследък не пиша тук. А и ако трябва да съм откровена - и в никой друг от многобройните ми лични пространства.

Тоест, в мъркащо настроение съм.

Само никой да не ме настъпи по опашката.

Arizona Dream

Axel Blackmar: My dad always said that work was like a hat you put on your head. And even if you didn't have pants , you didn't have to walk down the street ashamed of your ass as long as you had a hat...

И да изгоря -- не ме е страх....

Думите са дим
Сбирай моите писма
Но не ги чети!
Идвам вместо тях

Нещо ме е хванала липсата в последно време - никаква ме няма. Крия се от всички, показвам се само, когато нямам никакъв друг избор. Доскоро не ми се налагаше и да си търся извинения, поради сесията, ужасно студеното време и влошеното ми здравословно състояние, ама това пусто слънце не само че ми разбива оправданията на пух и прах, ами и нещо взема да ме изкушава да си покажа носа навън.

Лошо.

Но пък поне вкъщи се забавлявам с новия си съквартирант, който е една буйна топка радост и е зъл и бесен колкото си иска.

За свободата и разни други зависимости

I try to call but I don't know what to tell you
I leave a kiss on your answering machine
Oh, help me please
Is there someone who can make me
Wake up from this dream?

Spending my time watching the days go by
Feeling so small, I stare at the wall
Hoping that you are missing me too

Имам нужда от домашен уют и усещане за свобода...
В последните няколко месеца забелязвам интересна тенденция не само в собственото си отношение към света (или в съответното отношение на света към мен), но и на това на обкръжението си. (От кога пък станах толкова важна, че даже и "обкръжение" да си имам... смяяях, смях)

Явно е сезона на зависимостите. Зависимост от цигари. Зависимост от някой определен човек. Зависимост от алкохол. Зависимост от хубава музика. Финансова зависимост.... И каквато още се усетя....

В този ред на мисли (което май беше много грешен израз, но карай да върви), определено ми идва нуждата от усещане за свобода.
Усещането, което имам м/у юни и юли. Неописуемо с думи.
Както казваше някога (а сигурно и още го казва), един мой познат - "a picture is worth a thousand words".
Това, естествено се отразява и с музикално оформление, ама.... Песните сякаш само ми напомнят за прекрасното лято, което е отминало, а не за прекрасното усещане за независимост/свобода/щастие дори.

Та, какво разбирам под свобода:

Keep Stalking

.... след списъка с клипа на "Sometimes All I Need Is The Air That I Breathe" и великата снимка на Мадона с котката, идва ред и на следващото ми завоевание...

Около 2 години се боря да открия нейна снимка. Естествено, че я намерих, това все пак съм аз :)

Определено руса я харесвам повече, но не съм аз човека, който да прецени. Бързо я познах, макар да съм я виждала само веднъж (ок, два пъти, ама тогава подминах него, камо ли да загледам нея) и то с черна коса (и двата пъти)...

Има вкус, не може да му се отрече....


... А Winamp нетактично избра "Nothing Compares" на Sinead O'Connor. Хайде, дано я е забравил.

Ами ако....

В последно време доста се замислям за т.нар. "паралелни вселени"... Може би трябва да виня този филм, но ако трябва да съм честна и напълно откровена пред себе си, корените на този интерес се крият още в ранното ми детство, когато в невинна възраст изчотох "онзи" разказ, който още не мога да намеря кой и какъв беше, но като цяло се съсредоточаваше върху недостатъците на Аристотел велики.... Ала бала... Обаче е адски силен разказ.

Както и да е, доста време ме гложди мисълта, че някъде там, неопределено къде, живее онази "аз", която взима правилните решения, и за която шефката се грижи да е щастлива.

И винаги ми е било криво, гледайки на живота си като на несполучлив опит. Както когато играя NFS и се опитвам да подобря рекорда си и знам, че за целта не трябва да се удрям никъде. В момента в който се удариш, какво правиш? Спираш и почваш наново.... Е, аз съм тази, която е продължила каузата си. И знае, че смисъл няма.... А някъде там, живее "правилната" моя версия и взима правилните решения....

Този филм поставя нещата така, както ги вижда Косьо. И както аз се опитвам да си налагам да ги виждам в последно време. Никога не знаеш какво печелиш, когато губиш. И никога не знаеш какво губиш. Няма как да знаеш. Няма как да знаеш КАК трябва да се развие живота ти; няма как да имаш база за сравнение....


И все пак, чувството, че нещо не е както трябва остава....

Понякога искам да имам една Мая, която да ми казва какво има да става. Но дори и така пак, нищо не се променя.

Обаче от това не ми става по-лесно.

Понякога е много трудно да знаеш какво е щастието.

И все пак, все пак, предпочитам да знам.

Старата песен на нов глас...

Хайде, време е добрата стара Силвия, която някога си заслужи прякора "вечната опозиция" а и след това "мрънкалото" да се изяви за пореден път...

Промяната като нещо позитивно

Всъщност, като се замисля, външно се забелязва голяма промяна в това отношение. Човек би казал, че съм се кротнала и най-накрая съм решила да приемам общоприетите мнения за света, вселената, па и за всичко останало... Това обаче само външно. Само аз си знам колко съм си променила мнението по "наболите" въпроси, за които видиш ли, куцо и сакато трябва да използва 5-те си минути слава и да се изкаже... Просто вродената ми ирония, съчетана с обилна доза сарказъм напоследък си ги пазя за себе си, а само подмолно се подсмихвам, когато трябва да изкажа мнение, което знам, че няма да се одобри на prima vista...(че и Vista стана лоша дума, докато се обърнеш...).

Все същото злобно същество съм си, само дето напоследък не виждам смисъл да клъввам някой. Май отново най-потърпевши са най-близките ми приятели (Димо, извинявай, световния запас от "извинявай" да изчерпя, пак ще ми е малко...).

Все така си пазя лошото отношение към определени хора, с тази разлика, че в последно време си прехапвам езика (още не съм се научила да се усмихвам лицемерно), но пък се старая да подхождам непредубедено и когато открия нещо хубаво у тези, които "by default" не харесвам, се старая да го запомня - така де, коя съм аз да съдя хората...

Impossible is Nothing

Това лято научих, че невъзможни неща няма. Нещо, което около 6 години съм считала за отвъд възможностите на вселената, тази година ми беше поднесено на тепсия. Без капка старание от моя страна. Толкова лесно можело да бъде. И толкова ... достижимо.

За загубата и още нещо...

Научих още, че когато губиш, никога не знаеш какво си спечелил. Загубих като оставих два изпита още февруари. Загубих, когато не заминах на бригада в прекрасен Ню Джърси. Загубих, като отказах на Калоянова да започна стаж в прекрасната им фирма. Но ако не бях загубила всичко това, нямаше да спечеля това невероятно лято. Не съжалявам.

Не съжалявам!

Още научих, че всяко нещо си има край, дори и най-хубавото. Научих, че съм от онези хора, които вярват в "по-добре да си имал и загубил, отколкото никога да не си имал..." Винаги съм вярвала, че това не е моята максима. Сега сърцето ми се свива, само при мисълта, че съм можела да го пропусна. Сега, когато Мадона ми припява за фон

I should be glad that I'm alive
It could have been much worse
I might have never loved at all
And never known what I am worth

не кимам само от женска солидарност, а знам за какво става въпрос.
А и започвам да приемам края като нещо позитивно. Оказа се даже по-лесно, отколкото съм подозирала.

"Роди ме мамо с късмет..."

Затвърдих едно старо знание - че за всичко е нужна капка късмет. Понякога и повече. Че колкото и да се стараеш, в крайна сметка, най-важните стъпки малко или много са тръгнали от нещо, настъпило случайно, без да си имал никаква власт над случващото се. Да му мислят тези без късмет. Там каквито и планове да си правиш - ако шефката горе е казала "НЕ", ритай колкото искаш. Прав ти път.

Ако обаче съдбата (или каквото там стои отгоре и дърпа конците, било то и мега-нишката на 11-то измерение.... ) реши ли да зарадва твоята скромна малка особа, може така да нареди нещата, че за един кратък момент да почустваш, че целият свят е за теб устроен, че влечугите са излезли на сушата, а динозаврите са измрели само и единствено ти днес да си тук и да си щастлив. И няма нищо невъзможно, и няма нищо, за което да съжаляваш, защото този кратък миг си струва всичките предхождащи го несгоди. Защото ако промениш и най-малката неприятна щриха от живота си досега, тя би те накарала и то необратимо да закрачиш по друга пътека, която не би те довела тук и сега. И би изживял живота си точно по този начин.

Вместо заключение

Още много глупости мога да избълвам. И пак съм си същата зла и саркастична особа, която ако не познаваш лично сигурно си намразил.

И пак съм си същата онази, която винаги е готова да подкрепи алтернативна позиция, но никога не би тръгнала да ти я налага. Онази, която винаги би те изслушала, стига ти да не си поставяш за цел да я убеждаваш в правотата си.

Среща

Дамян Дамянов - Среща

С тебе ни събра случайността,
А можеше нима да се разминем?
От пътища кръстосан е света
и всеки път е дълъг със години.

Ти щеше да останеш непознат,
аз нямаше да знам, че съществуваш,
аз нямаше да чувствам топлината
на устните, които ме целуваха.

Аз нямаше да стискам твойте длани
да пия от очите ти успокоени.
О, това не можеше да стане
виновникът е нашето рождение.

С тебе ни събра случайността
един на друг сме били просто нужни
и сме се търсили, събра ни любовта,
защото не можеше да бъдем чужди.

И като се замисля колко случайно съм се срещнала с най-скъпите си приятели.
Може би трябва да се замисля с какви ли хора съм се разминала....

Но истината е, че токова много обичам тези, които имам, че сърцето ми се свива, само при мисълта, как в безброй много паралелни вселени аз не се познавам с тях, може би за сметка на други, също толкова прекрасни хора, които също не бих искала да заменя....

Наистина, само при мисълта, че бих се разминала с тях (и с един-двама по-конкретно) ....

Дамянов

Дамян Дамянов - Не си отивай

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!

Депеш парти....

Всяка година по средата на Август ми се случват три неща:

1) Тъжно ми е, понеже лятото скоро свършва.

2) Искам да е студено, да има сняг и украсено коледно дърво.

3) Искам да съм си в Студентски и да организирам домашно Депеш парти.

Ама всяка година (е... последното само последните 3 години). Обикновено на първо нищо не мога да направя и 4-5 дена се спаружвам като краставичка. На второто също нищо не мога да направя, но често си преглеждам стари немски списания с красиво окрасени коледни дръвчета, и си обещавам следващата Коледа да е хубава и снежна (обикновено не се получава).

За три също обикновено нищо не става. Стабилна Депеш компания има в Пловдив, доколкото знам. И за Бургас съм чувала, но така и не движа в техните среди. А и не искам, ако трябва да съм откровена. Обикновено си обещавам, като се занеса за Студентски да организирам нещо... Пак не се получава, макар голяма част от колегите ми да нямат много против Депеш. Те нямат против, ама и едва ли знаят повече от 10 техни песни.... *въздишка*

Тази година също ме тресе Депеш манията. Най-лошото е, че сега на 17-ти е обявено някакво Депеш парти в местен клуб. Обаче.... бас ловя, че няма да успея да убедя абсолютно никой да дойде с мен и ще си направя силна Депеш вечер вкъщи..... Ама няма да е същото..... :(

*мрън*