петък, 1 февруари 2008 г.

Засега се сдържам....

Ще видим дали обаче желанието ще се задържи още някой и друг ден. Ако да - всичко заминава в тъмните дебри на чистилището. Или където заминава всичко, което някога е било изплюто, сдъфкано, нарязано за подпалки, изгорено и заровено....
Споделено от в

6 коментара:

Анонимен каза...

Какво по дяволите се случва с теб?
Определено не очаквам да ми отговориш, но тогава, какъв е смисълът от тези едноредови постове или по-точно стонове? Сподели. Човек никога не е сам, дори когато се чувства най-самотен. На доста хора им пука за теб и биха те изслушали с интерес, биха помогнали, стига да им дадеш тази възможност...

4 февруари 2008 г. в 23:57
Силвия каза...

На никой не му пука за мен, Тишо. Мерси за интереса, но все още обмислям да се откажа от всичко и просто да го оставя да си рухне.

5 февруари 2008 г. в 1:29
Анонимен каза...

Знаеш ли кое е хубавото на дупката, в която се намираш в момента? Хубавото е, че е черна, няма цвят, няма вкус, няма мисрис и там е абсолютно самотно. И колкото по-надълбоко се спускаш в нея, тиолкова по-гъст става мракът. А всъщност, това е хубавото на дупките - те ограбват човека от всичко, за да може един ден, когато рано или късно излезе от тях, да възвърне сетивата си за живота, да оцени цвета, мириса и вкуса на обикновената действителност, която е прекрасна дори на морското равнище, дори на кота нула. Да се зарадва на малкото, на което не е обръщал внимание преди, да се научи да живее със страст и благодарност. С пълно сърце. Защото човек наистина не остава никога сам, повярвай ми. Има една поговорка: "Небесата са глухи, когато не викате със сърцата си". Аз съм я измислил тази поговорка. По-скоро, аз съм я пореживял, преди да я измисля. Бил съм там, където си ти в момента. Не знам каква е причината да загубиш баланса и да потънеш в нищото, но причини може да има много, а мястото, където отиваш, е само едно. И разбрах, че бездната наистина няма дъно, че е мракът е безкраен. С едно малко изключение. Горе, около входа, са събрани най-близките ти хора, твоите небесни покровители също са там. И тревожно очакват завръщането ти, с протегнати в мрака ръце. Трябва само да погледнеш нагоре, за да видиш светлината. Това е всичко. И нека всеки ден, малко по малко, собствените ти мисли да те приближават към нея. Викай със сърцето си!

5 февруари 2008 г. в 12:25
Силвия каза...

Благодаря ти за окуражителните думи, Тишо, но за мен това са само... красиви думи и нищо повече. Лишени са от съдържание и връзка с моята действителност.

Ти твърдиш, че това е някаква всемирна Истина, изхождайки от собствения си опит и (предполагам евентуално) някакви наблюдения. Обаче се опитваш да ги приложиш за мен, твърдиш, че сценария е същия а дори не си запознат с конкретната ситуация. И в този момент може би не осъзнаваш, че това, което думите ти правят е само още повече да ме натоварват.

Знам, че това не е целта ти, е идва ли го осъзнаваш, обаче така се получава. От личен опит ти казвам, че оная велика поговорка, (която не съм измислила аз ;) ), според която всичко онова, което не те убива те прави по-силен, хич, ама изобщо хич не е приложимо за всички. И ако не принадлежиш на прекрасното общество на нормалните, ако не си благословен да си "като всички останали", просто те, нормалните никога няма да те разберат. И никога няма да протегнат ръка да ти помогнат, защото осъзнават, че така само ще удължат агонията ти. Акт на милосърдие, ако щеш. Или егоизъм (оправдан), защото докато ти куцукаш на тяхното рамо, те също ще изостават в тяхното си състезание с другите "нормални".

И за завършек, ще вкарам една реплика от един ужасно глупав филм, ама когато Стив Бушеми ти я изръси някакси се откроява, независимо в какъв контекст е използвана:

"Кой е Бог ли? Когато искрено желаеш нещо с цялото си сърце.... Бог е този, който игнорира молбите ти." Някакси Вселената има много по-глобални грижи на плещите си, от тази да слуша аз какво и крещя. А хората... Техните земни закони и порядки също не се интересуват от това ти кой си. Ако нямаш какво да им предложиш.

5 февруари 2008 г. в 18:13
Анонимен каза...

Да оставим Бог настрана. Бог няма нищо общо. В продължение на хилядолетия хората се избиват помежду си като животни, в търсене на истината, която им изпраща Бог. А през цялото това време истината е била в самите тях. Извинявай, ако те натоварвам допълнително, не това е целта ми, знаеш и наистина не ми е ясно какво точно те влече надолу, какви са обствоятлествата. Не ми е ясно, понеже ти не ми казваш. А аз не съм ясновидец. Иначе щях да работя в СКАТ. Или да чета проповеди в Църквата и да търся онази Божествена истина. Това, което знам е, че човек е пилот на собственния си jumbo jet през ураганите на живота. И докато си жив, винаги има начин да обърнеш носа на самолета нагоре, миг преди да се е разбил в отсрещната скала. Позволи ми да изходя от твоята крайно песимистична позиция: ако наистина няма никой, на който да му пука за теб, ако наистина светът е толкова самотно и плачевно местенце, тогава защо теб те има? Защо водим този разговор, през дистанцията на километрите, на жиците и на незнанието на един човек за драмите в живота на друг? Сигурно има някакъв смисъл. Нищо на този свят не се случва ей така, безотговорно. И дори да приемем, че никой не се грижи за теб, тогава остава само един извод - ти трябва сама да се погрижиш за себе си. Посоката на твоята мисъл е посоката, в която натискаш лоста на онзи изгубен в бурята самолет. Дали движението ще е надолу или нагоре, това зависи само и единствено от теб. Ти си капитанът. Защото няма никой друг, на който да му пука за теб. Поне така твърдиш ти. Послушай един приятелски съвет - опитай да дръпнеш ръчката нагоре, ще видиш колко е лесно. И извинявай, ако има нещо....

6 февруари 2008 г. в 1:07
Силвия каза...

Ти просто не разбираш.... Щастливец.

6 февруари 2008 г. в 9:15

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)